Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.
— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.
— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.
Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо… — обърна се умислен Ваню.
— Ей.
— Право ще кажеш, вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о, тичай — шейната!
— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
Имало едно време едно малко момиченце, толкова хубаво, че на света нямало по-хубаво от него. Майка му го обичала от все сърце, а баба му — още повече.
Добрата бабичка му направила малка червена шапчица, която така му приличала, че навсякъде го наричали Червената шапчица.
Един ден майката, като пекла хляба, направила питка и казала на момиченцето:
— Върви да видиш как е баба ти, защото научих, че била болна! Занеси й питка и това гърненце с масло!
Червената шапчица веднага тръгнала да отиде при баба си, която живеела в друго село.
Като минавала през гората, срещнала Кумчо Вълчо. На него много му се дощяло да я изяде, но не посмял, понеже наблизо имало дървари.
Попитал я къде отива. Горкото дете не знаело, че е опасно да се спира и да говори с вълк, затова му казало:
— Отивам да видя баба и да й занеса питката и гърненцето с масло, които мама й изпраща.
— Много ли далеч живее баба ти? — попитал вълкът.
— О, да, много далеч — отвърнала Червената шапчица, — чак зад воденицата, гдето се вижда ей там долу, в първата къща накрай селото.
— Добре — казал вълкът, — и аз искам да ида и да я навестя, но ще мина по този път, а ти мини по другия и да видим кой от двама ни ще стигне по-рано!
Вълкът побягнал с всички сили по най-късия път, а момиченцето тръгнало по най-дългия, като се улисвало да бере лешници, да тича след пеперудките и да вие китки от горски цветя.
Вълкът бързо пристигнал до къщата на бабата и почукал:
— Чук-чук!
— Кой е там?
— Твоята внучка, Червената шапчица — казал вълкът с преправен глас. — Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.
Бабичката, която лежала в леглото, защото била малко болна, му извикала:
— Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне.
Вълкът дръпнал връвчицата и вратата се отворила.
Той се хвърлил върху бабичката и я нагълтал цяла, защото от три дни нищо не бил ял. После затворил вратата и легнал в леглото на бабата да чака Червената шапчица, която след малко дошла и почукала на вратата:
— Чук-чук!
— Кой е там?
Като чула дебелия глас на вълка, Червената шапчица отначало се изплашила, но помислила, че баба й е хремава, и отговорила:
— Твоята внучка, Червената шапчица. Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.
Вълкът й извикал с малко по-тънък глас:
— Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне.
Червената шапчица дръпнала връвчицата и вратата се отворила.
Като я видял, че влиза, вълкът се скрил под юргана и й казал:
— Сложи питката и гърненцето с маслото на раклата и ела да си полегнеш при мене.
Червената шапчица се съблякла и легнала в леглото, но много се зачудила, като видяла как изглеждала съблечена баба й, и казала:
— Бабо, защо ти са толкова големи ръцете?
— За да те прегръщам по-добре, внучето ми.
— Бабо, защо ти са толкова големи краката?
— За да тичам по-добре, детето ми.
— Бабо, защо ти са толкова големи ушите?
— За да чувам по-добре, детето ми.
— Бабо, защо ти са толкова големи очите?
— За да те виждам по-добре, детето ми.
— Бабо, защо ти са толкова големи зъбите?
— За да те изям!
При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и нагълтал и нея.
Като се наял добре, отново легнал в леглото, заспал и започнал силно да хърка. Тогава край къщата минал един ловец.
— О — казал си той, — колко силно хърка бабичката! Чакай да видя дали не е болна!
Влязъл в стаята, доближил се до леглото и като видял, че вълкът хъркал така силно, разбрал каква е работата.
— А, пипнах ли те, негоднико — казал ловецът, — откога те търся!
Той щял да го гръмне, но се сетил, че вълкът може само да е глътнал бабата и тя да е още жива, затова взел едни големи ножици и вместо да стреля, почнал да разпаря дебелия корем на вълка, който продължавал да хърка. Рязнал само веднъж и Червената шапчица се подала. Като рязнал още два пъти, освободеното момиченце скочило на земята и извикало:
— О, колко страшно, колко тъмно беше в корема на вълка!
След малко и бабичката се усмихнала. Тя била още жива, но едва дишала.
Червената шапчица донесла големи камъни и напълнили с тях корема на вълка.
Когато той се събудил и видял толкова хора наоколо, скочил през прозореца, но камъните натежали. Вълкът се строполил на земята и веднага умрял.
Едва тогава се зарадвали нашите трима приятели. Ловецът взел кожата на вълка и си отишъл, бабата изяла питката и маслото и много ги харесала, а Червената шапчица се върнала радостна при майка си.
